Врява

Усещаше гръбнака си натрошен като коледен прашец. Знаеше, че трябва да го боли до нетърпимост. Не го болеше. Сякаш всички бъдещи удари в живота му и всяко бреме, което щеше да поема занапред, бяха станали едно минало, чиито тъпи отзвуци все още смущават съня. Но той не спеше. Будни бяха всички нервни окончания, тръпнещи, готови да срежат душата и тялото му. Очите му бяха затворени, защото се страхуваше. Клепките бяха здраво слепнати от неживения живот. Чувстваше се претрупан от опит и някакво незатворено знание или предчувствие. Въпреки това, любопитството му очертаваше огромна празнина, почти космична. От въздуха му ставаше студено и крещеше в него, нечленоразделно и задъхано го кълнеше. Всичко беше толкова гръмко. Шумовете го заливаха и подлудяваха. Крещеше и на тях. Чуваше собствените си крясъци, но му се струваха по-чужди от всичко, за което имаше съзнание. Толкова много влагаше от себе си, толкова отчаяно се бореше, толкова много наща го нараняваха, толкова малко болка усещаше, толкова много искаше, толкова много вярваше, че може.
Нещо в него експлоадира. Нещо бавно започваше да се разпада. Парчетата падаха в някакви неразбираеми форми. Всичко навяваше  начало. Нещо друго предсмъртно ревеше “край!”.
Един изморен, но удовлетворен, поглед от страна на лекаря и жената се отпусна блажено в своето изтощение. След това, като през сънна мъгла, долетяха думите, чието съдържание щеше да осмисля живота й занапред:
- Имате здраво момченце. Честито!
Тогава тя го видя. Тогава и той я усети и я позна моментално. И я обикна, преди да знае що е обич.
12.02.2008